Малка грешка

Като поотраснах и взех да се позаглявам на селските моми, да ги отбирам и да бендисвам няква за гальовница, не си видех закърпените патуре, протритата на лакътите долама и скъсаните цървуля, ами с всичкия си акъл сърцето ми заигра за попова Мария. Лична мома бе тя и каматна - таман бе напъпила и разцъфтяла като тръндафил. И колкото баща й поп Ангел бе дявол и половина, тя бе от всички дяволе дваж по-голям дявол. Едни очички имаше - да те погледне и ще се стопиш като восък, пък снажка - гледай и въздишай: на майка й мясаше.

Сва любовтъс е лоша болест - огънь. У когото се запали, с нищо не се гаси. Ходя и където ходя, акълът ми все в нея. Едно лято се уведах с дюлгере и едвам изтрах, доде се върна в село - душичката ми щяше да се пукне от съклет. „Нема как - викам си, - трябва да се реша." И мечка страх - мене не страх, поумих се, поогладих се, наденах новите дрехи, и папуци си бех купил, накривих гуглата, боднах китка здравец, огледах се на жамън и се харесах - бива си ме!


И... причаках я Мария в тяспону сокаче - там бе най-сгодно. Като се връщаше от чешмъна с пълни бакъре, спрях я и я попитах дава ли ми да пия. Нищо не ми рече, нито ме и погледна, само сви бърни и се понасмя. Пък мене сърцето ми се разтупа, още малко да изрипне, цялът се разтреперях, гърлото ми присъхна и като зафанах, да локам вода, не мога да се запра - полвинък бакър изпих и устата ми още като скована - не мога и да продумам.

- Че хайде де, стига толкова! - рече ми троснато тя. - То бивол да беше, щяше да се насити.

- Мику - реках й на пресекулки. Пелтекисвах като дядо Ташо. Покачил се бе той еднъж на камбанарията да цънка за пожар и доде изрече: „Търчете, люде, Шонинъна къща гори...", пожарът бе изгасен. Та... - Мику - викам й, - галям те, ти си ми на сърце, място не мога да си найда и тъй ще си умра млад и зелен, ако не се съгласиш...

Не ми даде повече дума да издумам, пък и я всичко, дето бех намислил да й кажа, знаех го наизус - забурих. И оти седях насреде пътян с наведена глава и не се отмахвах да мине, тя, види се, се ядоса, извъртя се бърже с водачката и заднът бакър ме бухна в гърбъс, залитнах и се захлупих на земята. Ала рипнах. бърже и без да му мисля, откачих преднът бакър и личнах водата връх нея, заднът самичек се откачи, падна и се разля. Тя замахна с водачката и добре че се наведах - щяше да ме килне в главата. Замахна втори път, не можа да ме удрие и налетя над мене като квачка как брани пилцете: върти в ръките водачката и хич не мисли, че може да ме всакати; гуглата ми падна, уплаших се и фукнах да бягам. Тя ме пофири малко, виде, че не може да ме стигне, и зафучи след мене камен. Вечерът у нас до портата найдах гуглата ми пълна с кравешки фъшкии и курешници. Фърлих я в мущуракът, ала се и люто заканих: „Чакай, ще ми паднеш в ръчичките..." Колкото и да ме бе горял срамът, сърцето ми не бе изстинало. Чаках попа да дойде у дома, червен и зелен, да се кара с мене, да ме кълне и проклина, пък той, за негов късмет, не дойде.

Пет вечери наред, като се стемнеше хубаво, пририп-квах плета на поповата къща, влизах в градината, по-щамех се до коцът като хайдутин и вардех: кой кога и по кое време излиза от вътре. На двора, отделно от къщата им, беше и плевнята, и хлявът, и мущуракът. На шестия ден планът бе готов: найдах достовете ми Иван Чукуровчето - Бъклицата му викаха, и Митю Цървулански - Цървулят. Бяхме приятели от деца и те се съгласиха да ми помагат. Вечерта се вмъкнахме в плевнята и зачакахме. Излезе попът, след него -попадията и най-сетне, както винаги - Мика, да загребе колкото можеше с двете ръки сяно от плевнята и да го кутне на добитъка в хлявън - имяха две крави, една телица и муле. Още като отвори вратата и се наведе, ние се нафърлихме върх нея, не й дадахме да гькне - запушихме й устата с кърпа, вързахме ръките й отзад и оти риташе, омотахме я и стегнахме в един празен вървилник като пашкуль. Грабнах я на рамо като сноп и нах нас. Нося я и си мисля: каквато е яка, троица едвам я надвихме, като остана самичек с нея, как ли ще се оправя?! Пък и не е работата такава - да искам помощ...

У нас на двора кучето се разла, кокошките се разкрякаха... Вдигна се гюрултия и тятю излезе с ламбата да види какво станва. След него се източиха врить: и майкя, и сестрите ми, и братчетата, та че и баба и дядо. Наобиколиха ни.

- Кина е сва бре, дето сте го домъкнали посреде нощ! - попита строго тятю.

- Нищо - отвърна му Иван. - Донесохме ви не­ вяста. - И се засмя

- Каква невяста? - учуди се майкя.

- Отсурнахме попова Мария за ваш Герги - допълни Митю.

Я подпирах Мика с едната ръка като кол да не падне, оти бе здраво стегната, не можеше да се държи на ногите, и с другата ръка се мъчех да я освободя, ама пусти вървилник повече се опетлаваше. Спуснаха се приятелите да ми помогнат, разсекаха с ножовете вървете, я махнах кърпата от устата и пред нас видехме да стои ни жива, ни умряла... попадията.

Малка грешка. В темното вместо дъщерята бехме отсурнали майката.